Даниела Давидкова е от Ловеч, пациентка на Клиниката по дерматология и венерология в УМБАЛ „Проф. Георги Странски“ – Плевен, където й поставят диагноза „Генерализиран пустулозен псориазис“ и я лекуват с най-новата терапия за заболяването – spesolimab. 

Днес разговаряме с Даниела за трудностите, с които се е сблъскала преди да бъде диагностицирана, за преживяната болка и успешното лечение, което й е приложено.

Даниела, кога започна Вашето кожно заболяване?

Беше през есента на миналата година, появиха се обриви, имах сърбежи по ръцете, после и по краката. Ставаха все по-големи, сърбежът стана силен и постоянен. Притесних се, че може да е нещо сериозно и потърсих помощ от дерматолог в ДКЦ „Авис Медика“. Лекарката ме прегледа, предписа ми лечение и ми обясни, че имам плакатен псориазис и след като мине малко време, трябва да дойда отново, за да видим как ми действат лекарствата. Аз обаче не се подобрявах, напротив – ставах по-зле. Появиха се силни болки, обривите започнаха да кървят и аз отново отидох при лекарката, която ме беше приела първия път. Тя прецени, че трябва да отида в болница, защото така не може да се изясни диагнозата ми и да ми се помогне. Не се колебах нито за минута, отидох в Клиниката по кожни болести на болницата в Плевен, където ме приеха веднага.

Кой е първият Ви най-

ярък спомен от момента, в който Ви приеха в болницата?

Бях уплашена, осъзнавах, че се влошавам. Когато останах в клиниката и се огледах, видях, че бях най-младата, но най-зле от всички.

Започнаха изследванията, направиха ми биопсия и така разбраха, че диагнозата ми е „генерализиран пустулозен псориазис“.

Ако има нещо, което съм запомнила, то е очакването, в което имаше страх, също и притеснението.

Не можех да ставам, имах отоци по краката, те бяха посинели. Обривът пълзеше нагоре по тялото ми, към лицето, не можех да си дви

жа ръцете. Започнаха да ме лекуват с различни лекарства, имах късмета, че лекарите и всички се грижеха добре за мен.

Малко по-малко започнах да се подобрявам, но най-добре се почувствах след инжекциите spesolimab, за които ми казаха, че идват от Германия.

Как посрещнаха новината близките Ви?

С притеснение, разбира се. Не само за мен, но и за детето ми – имам 13-годишен син, който се нуждае от грижи и внимание. Нито аз, нито семейството ми искаме той да чувства тежестта от моята болест.

Как продължи лечението Ви?

Близо седмица след началото получих подобрение, обривите започнаха да изчезват, на тяхно място останаха само бледи петна. И аз, и лекарите бяхме наясно, че ще продължавам да идвам за прегледи и консултации. Оставах в клиниката

няколко пъти за по 2-3 дни, така мина зимата.

Мога много да разказвам за отношението на лекарите и целия персонал към мен – на доц. Ивелина Йорданова, лекуващите лекари, сестрите и всички останали. Дори и когато ми беше най-трудно разбирах, че съм попаднала на точното място и хората, които ме лекуват, ще ми помогнат и няма да ме изоставят.

Какво искате да кажете на други хора, които имат сходни проблеми, но се страхуват да потърсят помощ?

Да не се страхуват и да не се к

олебаят. Имаме много прекрасни лекари, а всеки ден идват и нови лекарства, с които може да се помогне дори и при тежки и трудни за лечение болести, като моята.

Сега, когато неизвестността е зад гърба Ви, как виждате бъдещето си, с какво чувство гледате напред?

Чувствам се много по-спокойна и по-уверена. Обичам дома си, радвам се на градината си – сега е лято, розите, които гледам, цъфтят и ме радват. Хубаво е, че мога да се радвам…

Животът ми се промени, по-разл

ична съм, нямам този страх, който имах преди. И близките ми, най-вече синът ми, са по-спокойни. И вярвам, че ако болестта се появи отново, имам къде да отида и лекарите знаят как да ме лекуват.

Интервюто е част от информационната кампания: „Мостът между живота и смъртта с генерализиран пустулозен псориазис